Внимание - четенето е дрога!

Четенето е дрога. Като всеки друг наркотик и четенето може да доведе до сериозни повреди у ползвателя. Пътят към свръхдозата е същият, като при редовите наркотици. Прилагаме кратък списък, за да е ясно. Във възходящ ред - от по-беозбидните и масови дроги до опасните, които обикновенно то превземат.

Кафе:

Приказки, трилъри-бестселъри за шпиони и воини. По нещо за всеки и на всяка възраст.
Глупави книги, често за доста глупави жени. Но има и попадения.
Хората често не знаят какво кафе точно пият. Понякого е късо, черно, чисто. Понякога има тонове мляко и канела. Все тая. Като с тез книжки.

Марихуана:
Така. Тук почваме с опасната дрога.
АВТОРЪТ НЕ ПРОПАГАНДИРА ПОЛЗВАНЕТО НА НАРКОТИЦИ! НЕ ПОЛЗВАЙТЕ НАРКОТИЦИ!!!
Просто са удобен творчески похват за формирането на смислена и позната алегория. Или метафора. В зависимост от това коя литературна школа сте завършили.
Та обратно на марихуаната. Тук са често срещаните масови истерии на книгите. Модерни, трябва да сме ги чели. Абе разбирате – Пауло Коельо ама не във версията му за 180 см. андрогенни дами. Тук намираме Хорхе Букай, Бегбеде... масовите автори, които изведнъж създават бум на книжния пазар и по масите на кафенетата.
Жужене, жужене. Всички са ги чели. Почти никой не ги разбира. Но стават, за да се фукаме и да твърдим, че четем качествена литература. Повечето пушачи на марихуана не могат да направят елементарна разлика между трева и хашиш. Но много се надуват, че свиват по една, за да разпуснат.

Идеята е, че тези автори са прекрасни автори. Но поради масовата истерия, която следва всяка тяхна книга, са съвършенно изменени в масова интерпретация на няколко объркани критика. И ние, читателите, ги четем с едно наум. Не можем да им се насладим.
Късметлии са малкото, които са прочели "Алхимикът" преди повече от 10 години. Преди първият му български превод. Преди една манекенка, която е намерила книгата на полицата в къщата на жената, с чийто мъж спи, и е съобщила на списание "Блясък", че това е любимата й книга. Разбирате ме май.

Кокаин:
Стигнахме и до елитарната литература. По-труднодостъпна. Може и да е по-скъпа. В нематериалния смисъл.
Примери няма. Защото преживяването е изцяло индивидуално. За някои тук може да е Кант. За други Пруст. За трети руските класици. Автори и произведения, с които се сдобиваш трудно (в смисъл трудно разшифроваш).
Борбата да ги разбереш е голяма. Кефът неописуем. Абстиненцията безпощадна.
Опасна литература. Силно профилирана. Читателите рискуват да залетят в една посока и повече да не погледнат извън шарените халюцинации на този свят. Тематиката е без значение... но винаги е профилирана, обикновено е написана от няколко гурута по темата. Крайно.

Хероин:
Професионалната литература. В ежедневието и нуждата за професионално развитие все повече и повече читатели нямат време да четат. Или ако имат, го посвещат единствено на професионалната литература. И затварят ума си.
По този начин намаляват творческия си капацитет. Защото разнообразието ражда идеите. Най-опасната литература е именно професионалната. Обещава големи успехи и дава минимални награди. Но най-вече лишава от истинското удоволствие. Бавно, но сигурно убива.
Затова е добре да четем бози. Да четем приказки.
Подходът е индивидуален. Както казват пристрастените, има 12 стъпки към оздравяването. И първата е да осъзнаеш, признаеш и приемеш, че имаш проблем. После можеш да се извиниш на всички книги, които си пренебрегнал докато си бил под влиянието на определен наркотик. И да пробваш да ги прочетеш без да търсиш чуждо мнение за тях.

Ще изяде ли мишката книжката?

Човекът изгаряше от нетърпение да посрещне двадесет и първият век. Жадуваше да вкуси от новото, от бъдещето, мечтаеше да направи следващата стъпка в технологичното си развитие, опияняваше се при мисълта за модернизирането на живота му, което новото време ще донесе. И когато това стана, когато към двадесет прибавихме още едно, когато направихме смела стъпка и от един познат свят преминахме в друг - съвсем нов, когато разбрахме какви са правилата в него се оказа, че въпреки всички положителни знаци, в уравнението има и доста на брой минуси. Оказа се, че много от нещата, които толкова много сме ценяли в миналия век, в този имат своите модерни заместители. Или просто не важат...
За българската държава обаче, този преход от едното към другото времево пространство се оказа не просто стъпка, а цял поход. Поход започнал още през далечната 1989 година, най-вероятно незавършен и до днес. Повече от двадесет години изкачване и спускане, подменяне и заменяне на комунизма - с демокрация, повече от двадесет години усвояване на новото време. Изобщо - скока от ХХ към ХХI се оказа изключително сложен процес в България, процес, на който ние сами дадохме гръмкото име "Преходът". Преходът, по време на който твърде малко новости се усвоиха, прекалено много от старото си остана, а нещата, които научихме бяха повече негативни и вредни, отколкото позитивни и полезни. Ако погледнем към по-развитите европейски страни, ще видим, че при тях скокът беше само и единствено устремен напред, а не като тукашното колебание - две стъпки напред, една назад. Ще видим, че при тях остарялото и ненужното се изкорени (докато тук остана), а от новото време се подбра почти само качественото (което в повечето случаи липсваше при нас). Една от най-големите загуби, която новият свят донесе, може би най-тежкия удар след масовите екологични катастрофи е фактът, че с премахването на стоманените завеси, с навлизането на техниката, развитието на телевизията, видеоигрите, интернет и останалите глезотийки, книгите и литературата останаха някак на заден фон за човека. Поне за българския човек, за българския младеж...
2010-та година сме. Новите технологии са ни сграбчили здраво за гърлото и не ни пускат. Най-вероятно и няма да ни пуснат. В джобчето на всяко първолаче не дрънкат семки и бомбонки, а мобилни "телефонки". И вместо да се учи да срича по буквара, упорито се учи как да пише SMS-и с два пръста. Но мобилните телефони съвсем не са най-голямата заплаха. Истината е, че българският младеж пуска все по-дълги корени пред монитора, а книгите остават просто едно досадно задължение заради часовете по литература. Ясно е като бял ден, че българското образование в момента е под всякаква критика. Ясно е, че учениците са в час само тялом, че по цял ден се "учат", а накрая нищо не знаят. Училището вместо да ги провокира и подтиква да търсят науката, да се развиват и да четат книги, ги отегчава и тласка към пилеене на свободното време в компютърния свят. Където облагодетелстване няма, а само оглупяване, зомбиране и обездушаване. Въпросът, който трябва да си зададат управляващите, имащите власт, способните да промнят това е "Ще изяде ли мишката книжката?". Ако нещата вървят в същата посока, със същите темпове - о, да - ще я изяде и нищо няма да остане от нея. Само ще може да се чете за нея в интернет. Или пък след време ще направят някоя малоумна компютърна игра за нея. Днес "мишката" представлява огромна заплаха за културното развитие на младото българско поколение. Все по-често домашните библиотеки се заменят с компютърни бюра, а приказния, магически свят на книгите с 3D филми и компютърни игри. "Мишката" не е просто компютърната мишка, а и мишката на духовното унищожение и умственото оскотяване. Тя е по-опасна и от слабата образователна система, от лошите учебници и некачествената телевизия. Днес мишката е най-големият враг на будния ум. Докато тя царува, книжките остават забравени по полуизгнилите библиотекарски лавици, превръщат се от прозорец към знанието и културата, от прозорец към един различен свят - в безполезна, нацапана с мастило хартия. Предмет, към който никой скучаещ младеж не би посегнал. Защо да го прави като може просто да цъкне два пъти с мишката и да се отдаде на няколкочасово стреляне по зомбита или също толкова продължително (но не по-малко безплодно) чатене със случайни непознати. След края и на двете от тях няма да остане нищо в главата на младият, след два дни най-вероятно няма и да си спомня за тях. Часовете ще останат просто загубени, без дори да му донесат наслада или каквато и да е полза. Но такава е реалността - в българския дом книги може да няма, но компютър - задължително. Не е ясно дали времето ни принуждава или сами си налагаме хомота на олигофренията. Може една книга да не си прочел през живота си, но няма как да не си си свалил от интернет и изгледал екранизациите на най-известните романи. И докато библиотеките се помещават в сумрачни мухлясали мазета и се посещават от неколцина, то интернет доставчиците и компютърните магазини винаги са "напълнени до пръсване" с клиенти... Нека не оставаме с погрешно впечатление за компютрите. Те не са зли машини, дошли от бъдещето за да ни унищожат. Просто са като нож с две остриета. Едното е толкова полезно за нас, че без него съвременния ни живот е немислим. То спасява животи, помага на хората да живеят по-лесно, прави много повече неща достъпни и възможни за нас. Ако не бяха компютрите, никога нямаше да изпратим толкова сателити и ракети в космоса, нямаше да можем да предвиждаме ураганите, земетресенията и цунамитата, нямаше да можем толкова лесно да се свързваме един с друг и да имаме бърз достъп до неограниченото количество информация в Интернет. Компютъра е нож с две остриета. Едното - безкрайно полезно, а другото - също толкова вредно. Сами сме си виновни, че винаги се порязваме на второто. А вместо да превържем раната, просто продължаваме безцелното си лутане във виртуалния свят. Докато не се инфектира с някой "вирус"...
Горчивата равносметка е, че целият ни съвременен свят е погълнат от "мишката", а "книжката" вече е почти напълно заменена от първата, натикана в кашони от кроасани, забутана и забравена някъде по мрачните тавански стаички или мухлясалите мазета. Все места, обитавани свободно от нашите приятели - гризачите. Места, от които ако не я измъкнем в най-кратки срокове, мишката ще я изяде без да се замисли. Буквално...

И ето, че дойде дългоочакваният час, когато храмът на Mallоумниците биде открит, огромното множество се люлееше в трепетно очакване да похарчи парите си в името на Голямото Пазаруване. Знакът за началото на свещенното тайнство щеше да бъде даден с появата на Ангела Mallски. Той щеше да слезе в Mall-а и да раздвижи с тялото си наситения с аромати въздух в храма, и този Mallоумник, който пръв успееше да докосне която и да е стока, той я получаваше напълно безплатно. Велико чудо, което беше във възможностите само на Бог в неговата триединна същност MALL – Стока и Светия Кредит. И, о Чудо, Ангелът слезе и първият щастлив Mallоумник се сдоби с така желаната плазма. Тълпата Mallоумници се люшна в изблик на възторг и множеството се понесе из дебрите на Mall-а в търсене на спасение и удовлетворение. Щастливецът получил безплатната плазма бе смазан от множеството, но бе споменат от всички средства за масова информация и успя да се задържи, като водеща новина по Mallоумните медии цял ден. Каква по-голяма награда от това, освен безплатната плазма той получи и слава, каквато не бе и сънувал. Но и останалото множество от Malloумници имаше шанс да се докосне до Mallоумната милост, стоки имаше за всички, а тези, които нямаха великата благодат на пари в брой, също бяха обгрижвани от жреците на Mall-a. Те бяха ощастливени да се потопят в тайнството на Светият Кредит, и така да получат достъп до изобилието Mallово. Само философите гледаха отвън лъскавите витрини, защото нямаха пари да пазаруват, тъй като никой не искаше да клика на рекламите им и да им купува книгите – те бяха затънали в дългове. И накрая на деня, когато храмът затваряше врати, всички Mallоумници се събраха пред Mall-a и прочетоха Mall-oвата молитва:

Mall-e наш, който си на Земята! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята стока, както в градовете, така и по селата; насъщния ни Кредит дай ни днес, но не прощавай дълговете ни, както и ние не прощаваме на длъжниците си; и въведи ни в изкушение, но избави ни от размишление; защото Твоя е Стоката и Кредита и Парите во веки веков. Амин!

Интернет е голям и джуки те дебнат отвсякъде

Клик. Клик. Клик. Клик.

Снимка, две, три, пет, десет, сто и десет.

Снимки на познати, снимки на не чак толкова познати и снимки на съвсем непознати.

Готини снимки, странни снимки, грозни снимки, кифленски снимки, джука, джука, джука, джука. Колкото повече прелиствам, толкова повече мониторът ми колабира, залят от солидно количество устни (б.а. наричани за по-ясно и разбираемо „джуки”) – леко разтворени, силно издадени напред, присвити в причудлива форма, неестествено големи, съвсем модни – сякаш посегнали да целунат/захапят цигара/отпият от сламка. Джуките на интернет. На малки, не чак толкова малки и съвсем не малки момичета. Забелязвам тази тенденция, която е яхнала виртуалното пространство с пълна мощ, и горко избърсвам сълза издайница в крайчеца на око си, скришом завиждайки на този стилен метод в яростното развитие на фотографията.

И се питам: На какво се дължи това чутовно явление - фотографираната джука?
А) защото искам да впечатля всичките си 5000 фейсбуук приятели
Б) как защо, момчетата обожават плътни устни
В) защото искам силиконови, но парите са кът
Г) мъчно ми е, че вече не съм сукалче
Д) защото всички правят така
Е) не знам защо, но ме кефи

3 стъпки за перфектната снимка:
(или как да пуснеш плътните си устни по интернета):

1. Самоснимачката
Снимката ти няма да е никаква качествена снимка, ако не се снимаш сам – имаш свободата да се наджуклиш качествено и без притеснение.

2. Подчертаване
За да изглеждат устните ти още по-големи от това само да ги издадеш напред, е нужен дебел молив, задължително излизащ извън устните, силен гланц и подходящ ъгъл на кадриране.

3. Палав поглед
За да са вървежни джуките трябва да бъдат придружени от празен, но закачлив поглед, крещящ „Ский к’ва съм яка”.

Забележка:
Понеже се забелязва тенденцията с издадените напред устни да се прокрадва тихомълком и при някои видове момчета, смело заявявам, че съветите за момичета важат и за
тях с пълна сила. Но дебело подчертавам, че не нося отговорност за последствията!

Реалити вълнения

* Ако участниците в Биг Брадър те дразнят, въпреки че не го гледаш, огледай се около себе си. В твоя блок сигурно половината са същите като тях, а другата половина са пенсионери. Погледни навътре и към себе си – ти едва ли много по-нормален от тях, като се замислиш. Затова бъди толерантен и не изхвърляй телевизора!

Биг Брадър дразни

От около няколко месеца сме свидетели на поредната доза простащина, свински обноски и селски манталитет в националния ТВ ефир. Благодарение на семейния епизод на реалитито, можем да се ,,насладим” на нечленоразделната реч на провинциалисти от всякакъв вид и калибър. Селската чест е мощно представена от всевъзможните диалектни форми на българския език. Непроизводими бисери се сипят в този пореден брадър, думите, които чуваме, не биха могли да се изпишат с букви дори и на санскрит. Защото още не е измислен езикът, чиято писменост да успее да предаде невероятните диалектизми на участниците.

Но това не е всичко - на зрителя е предложена ежедневна, по-скоро ежечасна доза агресия. От една страна тя ни е представена от няколко кроманьонски мъжки архетипа,
всеки от които е натоварен и съответно натоварващ другите със своята непоколебима житейска философия, в която по същество ценностната система е подредена по уникално примитивен начин. Гордостта, сребролюбието и суетността са на върха, а човешкото, хуманното, ако въобще присъства, се класира някъде между оригнята, издавана от шкембестия ,,мъжкар”, и самодоволната му физиономия, след като е напсувал собствената
си жена. Нежният пол, от друга страна, е представен от фигури, за които думата морал не значи нищо повече от тема, по която могат да си почешат езиците и да позлорадстват. Създава се общото впечатление, че тези жени отдавна са загърбили семейните ценности и са се превърнали в гротески на майки, на порядъчни жени. Спорът между тях е с колко е преспала тази или онази, колко пари са похарчили за нейните прищевки ухажорите, коя по-успешно манипулира околните и все в този дух.

Отношенията между мъжа и жената в това реалити са тема, достойна за докторат по психология на примитивния провинциалист, ако имаше такава наука. Толкова ужасяваща грозотия в общуването, такава злоба, такова незачитане на другия са неща, които не заслужават дори и капчица ефирно време. Такива екземпляри са интересни чисто научно за друга наука – психопатология. Тя изследва патологичните изкривявания и прави опити
да намери причинителите, както и да лекува симптомите. Но къде се корени причината достатъчно голям човек, гласоподавател, да псува като каруцар майката на децата си, и то пред тях? Или пък млада жена да истеризира непрекъснато и да има определено к…..о поведение?

Как моделите, подбрани от сценаристите, отговарят на предварителната заявка на продуцентите, че Big Brother family ще се яви в качеството си на представителна извадка на българското семейство? Тези затлъстели, прости и ограничени ,,селяндури” ли са представителни за българина? Или пък тези жени, издигнали в култ материалното и използващи главно каруцарската лексика и фразеология?

Колко пъти СЕМ трябва да препоръчва на сценаристите да избягват да показват сцени на насилие и диалози с нецензурно съдържание? Защото реалитито се излъчва във време, в което децата имат свободен достъп до ефира. Аз лично бих се притеснил, и то доста, ако моето дете има достъп до това предаване. А вие?

Писмо до Любовницата. от Съпругата.

Усещах, че има друга. Радарът на прословутата женска интуиция почти винаги успява да засече сигналите, дори и когато титулярката в случая - аз е прекалено влюбена, доверчива или отегчена.
Аз също дълго не знаех за теб със сигурност, но имаше вечери, в които просто го усещах различен. В началото, докато само проявявах съмнения, непрестанно отричаше, дори ми препоръча психиатър.

А това за ловуването е съвсем вярно. Съгласна съм, явно ловуват само сериозно 'обвързаните мъже'. Не казвам 'женени', защото отдавна ерата на браковете отмина и сега те са отживелица. В днешно време хората живеят заедно, а подписът им е последна грижа. Държащите на връзката си мъже или женените мъже, които държат на брака си, не крият халките си. Никога! Обикновено версията на търсещия мъж е, че 'не са в добри отношения с партньорката си' или 'сексът не е на ниво', за което никога другата страна не може да бъде сигурна. И все пак като риба захапва стръвта и така, докато не пусне кукичката.

Изобщо не ме интересува как изглеждаш. Дори и не мисля по този въпрос. Дали си съвсем обикновена жена или по-млада, по-слаба, по-умна, по-магнетична, загадъчна, капризна, непокорна или адски секси, повярвай ми, няма никакво значение. Това изобщо не е на фокус.

Важното е предателството! От него боли. Делиш с някого живота си, залъка хляб, пространството, отдаваш му годините си, енергията си и цялата си любов и в един момент точно, когато всичко изглежда нормално, истината излиза наяве и разбираш, че си живял с представа, призрак, нереалност или каквото искаш го наречи, но не и с истински мъж.

Знам, че истинските мъже са доблестни, открити и държат на честта си. Може би много книги съм чела, но някак си тази ми вяра не ме напуска. А такива мъже просто отдавна няма… Те са като динозаврите. Изчезнал вид са. Убедих се сама.

Дали си брюнетка или руса, просто няма никакво значение. Просто си още една поредна 'патка', оплетена в мрежите на лъжлив и недостоен за уважение мъж.

Защо ми е изневерил ли? При това точно с теб? Не знам. Може би наистина е имал нужда просто ей така, да обстреля нещо - да си припомни как става. Да подостри ноктите си, да разтръска грива и да си поиграе малко на преследвач. Да се почувства мъжкар и да нахрани изгладнялото си его с възторга на чифт женски очи. Ти вече не си плячка за него, ти си отдавна завладяна и маркирана територия.

Голяма е заблудата ти, че ти си адреналинът и дрън-дрън… Ти си просто различната - ни повече, ни по малко. И нищо друго. Повярвай ми! Не тъни в заблуди и не преигравай, когато се смееш на тъпите му вицове. В живота няма нищо сигурно, така че наслади се на мига, но умната и не забравяй, че той е един подлец и никога няма да бъде истински мъж от онзи изчезнал вид, за който си струва дори да прекосиш морето.

Той е просто един донор на сперма и никога няма да бъде истински баща на децата си. Лъжците и дребните души и това не го умеят. Не умеят да обичат и да дават от себе си, но има време сама ще се убедиш.

Нека първо минат пет или десет години от живота ти и когато някоя сутрин осъмнеш в очакване да се прибере 'от работа' или те обвини, че не обичаш точно такива филми, сочейки ТВ екран, а ти знаеш, че именно такива винаги си харесвала, ще ти се стори доста нетипично.

Разбира се, той е хитър. Ще те люби невероятно, ще те люби така, сякаш си единствената жена в живота му и най-тъжното е, че ще му повярваш. Поне в този миг.

Нека не се заблуждаваме, че можеш да бъдеш символ на нещо, а още повече на свобода. Моля те, това е като начин да потиснеш съвестта си, сещаш ли за вица как дебелите жени се успокояват? 'И кучетата обичат кокали, но предпочитат да е с мръвка.'

Това, че осъзнаваш положението си като вакантно, е похвално. Предполагам е проблясък на малкото ум, незаслепен от импулса ти. Може би нещо като проявление на разсъдък. Не ме интересува дали е бил влюбен в теб, или доколко е чувствал нещо към теб.

Аз го обичах. Аз свалях температурата му, когато е болен. Готвех вечерите му, приготвях кафето му сутрин, правехме любов под юргана още топли и сънени, пържех любимите филийки, когато в 1 часа през нощта ми казваше, че му се хапват точно в този миг.

За мен той не беше просто импулс, а беше моя живот, бащата на децата ми, човекът, с когото смятах и вярвах, че ще остареем заедно. Надявах се, че ще заприличаме на онези двама старци в Созопол от нудисткия плаж, които държаха ръцете си влюбено и гледаха морето, а лицата им светеха, огряни от любов и накараха един обикновен летен ден да бъде необикновен.

За мен той не бе импулс. Обичах го. Някога… Сега това някога е като мехлем за ушите ми, сърцето ми и душата ми. Дори се питам как е възможно да съм била толкова заслепена и да вярвам и да обичам толкова всеотдайно? В този живот човек трябва да обича безрезервно и безусловно единствено децата си, а всичко друго е илюзия на болните ни въображения или вид храна за него.

Обичаш да управляваш мъжа? Предполагам, че това се дължи на твоя вътрешна неудовлетвореност, нещо, което в психологията, май че определяха като 'завист поради липсата на фалос'. В това да ти доставя удоволствие слабостта на някого има нещо болно, нещо недотам читаво. Така мисля. Знаеш ли кое ти прави чест? Това, че се замисляш, анализираш, признаваш…

Но това явно се дължи на факта, че дълбоко в теб малкото момиченце се е разчувствало и иска извинение за постъпката си, която е недотам добра, но и недотам лоша. Не е нужно да казваш нищо. Отговори сама на себе си – сега щастлива ли си?

Доколкото схващам не си, и това ме натъжава. Дано срещнеш онзи, който да те направи щастлива. Пълноценно и истински.

Тук си много права – наистина бях потресена! Не от изневярата, а от лъжата. Знам, че няма моногамни хора, всеки греши, бяхме си обещали да бъдем искрени един с друг независимо от всичко. Но просто не се получи. А сега е доста късно за откровения.

Повярвай, не ме интересуваш. Нищо че ти написах това писмо, което няма да ти изпратя.

Ако можеш го задръж, не знам дали го искам до себе си. Вие си приличате и така ще има синхрон в ежедневието и нощите, в които едва ли ще ставаш, за да му приготвяш любимите пържени филийки.

Между другото не ги обича с мед. Само с пудра захар.

Писмо до Съпругата. от Любовницата.

Не знаеше за мен, нали? Понякога радарът на прословутата женска интуиция не успява да засече дори очевидни сигнали, особено когато титулярката е прекалено влюбена, доверчива или отегчена. А и ти едва ли вярваш в историите за руси косми по ревера, червило по ризата и внезапно завърнали се от командировка съпруги – те съществуват само във вицовете, градския фолклор и следобедните пенсионерски сапунки.

Аз също дълго не знаех за теб. Каза ми, че е женен едва когато любовта като досадна муха закръжи около идилията на уж неангажиращия секс. В началото, докато ловуват, женените мъже обикновено крият халките си - изваждат ги едва по-късно, като магически амулет против влюбване. Не, че помага…

Дали съм по-хубава от теб? Не мисля. Съвсем обикновена жена съм. Знам, ти си мислиш, че съм по-млада, по-слаба, по-умна, по-интересна, представяш си ме като фатална красавица с изряден маникюр, премрежен поглед и сатенено бельо - магнетична, загадъчна, капризна, непокорна и адски секси. Мила, огледай се – колко такива жени си виждала сутрин в трамвая? Образът на жената вамп изобилно населява рекламите за водка, а не тайните квартири на шавливи съпрузи. Глен Клоуз сварява зайчето само на кино – за назидание на прелюбодейците. Всъщност имам няколко излишни килограма, целулит, гаден ПМС, изяждам по цял шоколад, когато съм в стрес, плача на филми, а допреди да седна да пиша този текст, рязах лук в кухнята. И дори не съм руса.

Защо тогава ти е изневерил с мен ли? Не знам.

Може би след като е потънал в мекото кресло на домашния уют с теб, ловецът в него е почнал да нервничи. И е имал нужда просто ей така, да обстреля нещо - да си припомни как става. Да подостри ноктите си, да разтръска грива и да си поиграе малко на преследвач. Да се почувства мъжкар и да нахрани изгладнялото си его с възторга на чифт женски очи, които все още не са виждали свитите му на топка мръсни чорапи. Ти вече не си плячка за него, ти си отдавна завладяна и маркирана територия. Ти си публиката, която вече не му ръкопляска, защото знае наизуст репертоара му от вицове. Ти си сигурността, чехлите под леглото, топлата супа, майката на децата му - опитомената женска, свила гнездо и пуснала корени в душата му. Аз съм адреналинът, ускореният пулс, необяздената кобила, бързият секс в обедната почивка, написаният крадешком sms и най-новият скалп, увиснал на колана му. Ти си свидетелят на живота му и обещанието, че няма да остарее сам. Аз съм символът на неговата лична свобода и право на сексуално разнообразие.

Нека не се заблуждаваме – моето място е вакантно, можеше да го заеме почти всяка жена, която изглежда сравнително прилично и е поне минимално заинтригувана от Него. Беше чиста случайност, че точно аз попаднах в обсега му точно в този момент. Не съм циник, реалист съм. Женените мъже рядко се влюбват в любовниците си, просто понякога объркват хормоналната си еуфория с любов. Любовницата е вълнуваща само докато не му пречи да си я измисля. Когато стане реален човек от плът и кръв, се превръща в потенциална съпруга. И е време за нова любовница.

Аз също не бях влюбена в него – или поне не е това думата. Просто ме привлече и се поддадох на импулса – не съм имала причина да не го правя, нито е моя работа да оглеждам предварително ръцете му за следи от халка.

Не съм искала да ти го отнемам, напротив, харесваше ми, че е женен - за мен това значи безопасен. Аз съм жена-единак, не обичам твърде обвързващите отношения, а бракът е усмирителна риза, която обезврежда мъжа – прави го по-лесно предвидим и управляем. И той наистина беше такъв. Знаех, че няма да продължи дълго, знаех, че не съм нито първата, нито последната му забежка. Знаех от какво се страхува, какво иска. Знаех кога ще си тръгне.

Добре, признавам, че понякога ми доставяше удоволствие самото усещане за власт над него – властта да го накарам да се отрече от обета пред олтара. Да се отрече от теб, отдавайки се на мен. Не ми прави чест, но това е истината. Това няма нищо общо с теб, ти нямаш персонално значение за мен. Всяка друга можеше да бъде на твое място. И всеки друг – на негово. Усещането за пълен контрол над него ме опиянява, но и ме натъжава. Понякога тайно копнея за мъж, който поне веднъж да ме изненада – да устои или поне да не се предаде толкова лесно. Но на тях им е ужасно слаб ангелът. Винаги ги оставям да си мислят, че те ме избират и те решават – но всъщност решавам аз.

Между другото изневярата изобщо не е запазена марка само на женените. Неженените също изневеряват на поразия и нито бракът, нито липсата му са някаква защита срещу подобно нещастие. На мен самата също са ми изневерявали, и то редовно и многократно. Та ако това те успокоява, всевишният се е погрижил да си получа възмездието и като потърпевша. Когато ми се случи за пръв път, бях като попарена, заля ме паника, че го губя, първото, което си помислих, беше 'ама нали каза, че ме обича, тогава защо…!?' Едва по-късно разбрах, че мъжете рядко изневеряват, защото са спрели да те обичат. Ти например, като толкова обичаш любимата си чанта на Армани, защо си купуваш нова?

Знам, потресена си, не можеш да повярваш, чувстваш се предадена… Вярвала си в думата му, дадена в гражданското и църквата. Чувала си, че мъжете изневеряват, но си била убедена, че точно твоят съпруг няма да го направи - 'той не е такъв човек'. Ще ти го кажа - няма моногамни хора. Има само много влюбени, страхливи или мързеливи. И колкото повече човек се самонавива колко е моногамен, толкова по-полигамна му става душата. Просто хората сме така устроени, че в момента, в който обявим нещо за забранено, почваме да го искаме. А самото желание, дори да не е консумирано, вече е вид изневяра. Или може би ти ще се почувстваш добре, ако разбереш, че той жадно точи лиги след други жени, но си стиска ципа и ти е 'верен' от страх, че ще го хванеш и ще го причакаш зад вратата с точилката?

Не, вече не се срещаме. В началото казваше, че не може без мен, беше като обсебен. Почти чувах как адреналинът бълбука из вените му, вълнуваше се, очите му имаха оня хищен блясък на гладен котарак. После постепенно взе да става все по-зает, да го викат 'по спешност', 'да ремонтира апартамента'... Женените мъже имат безпогрешен инстинкт към заплахата от 'усложнения' и знаят кога точно да спрат. Накрая престана да ми се обажда, без обяснения. Може би не иска да изгори всички мостове, за да съм му подръка, ако през някой дъждовен следобед в офиса отново му доскучае. Понякога ми звъни протоколно да ме пита как съм – едва ли го интересува, просто не иска да се чувства лош и безсърдечен.

Не, не се опитвам да ти ставам приятелка – и двете знаем, че това би било лицемерен начин взаимно да се контролираме. Исках само да ти кажа истината – моята истина. Да я чуеш лично от мен. И да разбереш, че ние сме половинките на едно цяло – двете с теб взаимно се създаваме и съществуваме една чрез друга. Ти ме дебнеш, сънуваш ме, нервно душиш из въздуха, за да откриеш следите ми. Аз пък вечно се крия и пазя и никога не му звъня на мобилния вечер. Аз съм жената в сянка, жената без име, неговата доза самочувствие и твоят кошмар. Съпругата и любовницата – вечните врагове, Ева и Лилит, земята и небето, законът и грехът – воюваме от векове, нали? Но той разчита именно на това, разбираш ли? Нашата война е паметник на мъжкото му его, женските ни страхове и негово убежище.

Затова недей да ме мразиш, моля те.
Нямаш представа колко лесно можем да си разменим местата…