Моника Цветкова: Внимание - четенето е дрога!

Моето водещо емоционално състояние - ползи и негативи

Знам, че съм писала вече за себе си, но ние нали това правим тук - поне аз - откровени сме в изразяването на себе си, на нашите гледни точки за света, хората и себе си. В предишното си есе се сравних с мелодия - тя е всякаква - отговаря на променливото ми настроение. Бих добавила и стихия - огън, когато всичко в мен бушува, протестирайки срещу несправедливостта или изгаряйки в любовен плам; потоп - понякога се изненадвам колко думи мога да излея върху вас, когато знам че съм права, когато отстоявам своето; вятър - леко носещ се по течението, минавайки, уж безцелно, през всички улички, гори и хора, но винаги стремящ се към заветната цел. Но тези думи описват всички мои емоционални състояния - толкова много и толкова бързо менящи се, че някак трудно бих очертала водещото. А може би за всеки е сравнително по-трудно да заговори за себе си - ако е за някой друг - веднага. Когато правих тест за темперамент (сангвиничен, холеричен, флегматичен, меланхоличен), половината качества, описващи всеки поотделно, бяха за сангвиничен и холеричен тип - по равно. Като се замисля, радостта от живота, леснотата, с която забравям за дребните проблеми и пречки, вечно дежурната усмивка - всяка сутрин, при вида на познат човек (било и продавачката в магазина, в който съм пазарувала миналата вечер), при ново запознанство, истеричният смях при някой виц, самата ми вътрешна нагласа, стремяща се към хармония - с природата, с хората - бих казала категорично, че задоволство и щастие е ежедневното ми емоционално състояние. Но ако някой по някакъв начин се опита да обиди мен, приятелите ми, или дори някой неоправдан минувач, да му мисли - такъв гняв се изсипва върху него, такава избухливост, че понякога (но винаги след избухването), се прибирам вкъщи и рев, рев до скъсване. Понятие нямам откъде се поражда у мен този надигащ се вулкан. Понякога за нечие минимално повишаване на тон или при участие в някакъв спор, или дискусия - толкова навътре приемам ситуацията и се вълнувам, че не усещам кога гласът ми се извисява над всички други и залива, залива със защитаващи думи и примери. Някакъв дуализъм усещам при втори прочит на написаното, но тези двете - радост и гняв - на пръв поглед толкова несъответстващи и конфликтни едно с друго, са моите водещи емоционални състояния. Освен, ако мога да кажа, че променливото ми настроение се води за водещо емоционално състояние.

Всяко нещо в живота има и положителни, и отрицателни качества. Ще си кажете: „Каква негативност виждаш в радостта?" Наистина по-зареждащо с положителна енергия от искрената усмивка и ясно изразеното щастие у човек няма, но тогава сериозността у даден човек отива на кино. Човек си мисли: „А, тя е готина, усмихната, забавна - винаги е хубаво да прекарвам времето си с нея, но когато нещата „загрубеят” и трябва да се върши сериозна работа, предпочитам да се доверя на тихата, но дълбока вода - тя не говори много-много и не обича чак толкова да обикаля кръчми и барове, но е сериозна и на нея може да се разчита, а с пърхащия, свободно шаващ електрон ще си разправяме смешки след като си свършим работата. „Колкото и да ви уверявам, че ведрата ми усмивка не пречи на борбената ми натура, която е готова да защити правдата, едва ли ще ми повярвате, а и е трудно да изграждаш мнение за себе си пред хора, подвластни на първото впечатление. Може би са прави - не само, че не свалям розовите очила от очите си (при което съм в състояние да разбера причината на някой убиец за деянието му), ами, за разнообразие, си слагам шарените, които пречупват призмата на хиляди квадратчета, показващи всяка отделна гледна точка. Навярно това е ползата от радостния ми, хармоничен поглед към света - мога да намеря общ език с всеки и за всичко, мога да избърша сълзите на приятелите си и мога хедонистично да попивам удовлетворение, дори от погалване на някое улично куче. Как казваха хората - „Спри за миг и помириши розите.” Е, аз се спирам. Освен ако вече не съм вкопчена в бясната прегръдка на яда. Почти излишно е да казвам колко негативи произлизат от него. Като започнем с някое неволно нараняване на приятел, родител, минем през лошото впечатление, което създавам у околните на моменти, както и раждането на някои неприятели и стигнем до ненужните нерви, които похабявам и отвратителното съжаление и самосъжаление след бурята. Единствената полза, която откривам е, че в някои определени случаи, някои хора си заслужават яростта ми - истината боли, но лъжата боли два пъти повече. А може би тази парадоксална дуалистичност се разбира по някакъв начин. Колкото и да съм понесена по розовото течение и на пръв поглед несериозна, толкова и не бих понесла да се подиграят с мен или да не ми се чуе становището, което все пак може да се окаже вярно. Може би тези двете ще се окажат доведени сестрици и биха си помогнали една на друга. Гневът все пак ми помага донякъде да възприема сериозно нещата и да защитавам, и да се боря за правдата. Но все пак трябва да открия баланса между двете, а не да избухвам за щяло и нещяло. Може би радостта тогава пък ми подава ръка. Но въпреки това съм изпускала аромата на някои рози, и то красиви рози. А колко дяволски трудно е понякога да уцелиш точния момент - в който да избухнеш на правилното място и в който хармоничното отношение да надвие гнева, който понякога разрушава розовия ми свят и шарените пречупвания започват да се сливат, което носи тъга. Хубавото в моя случай, което предполагам идва от сангвиничния тип, е че лошото настроение и ядът ми минават лесно. Жалкото е, че не при всеки е по този начин и някой свръхчувствителен човек няма да разбере моето неразбиране защо толкова се е обидил и докога ще продължава да бъде обиден. А за тази обида е виновен гневът. Наистина жалко, защото човек не би могъл да живее сам за себе си и определено не трябва да забравя, че не всички реагират като него и не всички биха приели неговото мнение. Поне е добре, че шарените пречупвания все пак, все някога (дано не винаги е късно), възвръщат старата си форма, която определено не е слята и размазана.

понеделник, 12 юли 2010 г.

Внимание - четенето е дрога!

Четенето е дрога. Като всеки друг наркотик и четенето може да доведе до сериозни повреди у ползвателя. Пътят към свръхдозата е същият, като при редовите наркотици. Прилагаме кратък списък, за да е ясно. Във възходящ ред - от по-беозбидните и масови дроги до опасните, които обикновенно то превземат.

Кафе:

Приказки, трилъри-бестселъри за шпиони и воини. По нещо за всеки и на всяка възраст.
Глупави книги, често за доста глупави жени. Но има и попадения.
Хората често не знаят какво кафе точно пият. Понякого е късо, черно, чисто. Понякога има тонове мляко и канела. Все тая. Като с тез книжки.

Марихуана:
Така. Тук почваме с опасната дрога.
АВТОРЪТ НЕ ПРОПАГАНДИРА ПОЛЗВАНЕТО НА НАРКОТИЦИ! НЕ ПОЛЗВАЙТЕ НАРКОТИЦИ!!!
Просто са удобен творчески похват за формирането на смислена и позната алегория. Или метафора. В зависимост от това коя литературна школа сте завършили.
Та обратно на марихуаната. Тук са често срещаните масови истерии на книгите. Модерни, трябва да сме ги чели. Абе разбирате – Пауло Коельо ама не във версията му за 180 см. андрогенни дами. Тук намираме Хорхе Букай, Бегбеде... масовите автори, които изведнъж създават бум на книжния пазар и по масите на кафенетата.
Жужене, жужене. Всички са ги чели. Почти никой не ги разбира. Но стават, за да се фукаме и да твърдим, че четем качествена литература. Повечето пушачи на марихуана не могат да направят елементарна разлика между трева и хашиш. Но много се надуват, че свиват по една, за да разпуснат.

Идеята е, че тези автори са прекрасни автори. Но поради масовата истерия, която следва всяка тяхна книга, са съвършенно изменени в масова интерпретация на няколко объркани критика. И ние, читателите, ги четем с едно наум. Не можем да им се насладим.
Късметлии са малкото, които са прочели "Алхимикът" преди повече от 10 години. Преди първият му български превод. Преди една манекенка, която е намерила книгата на полицата в къщата на жената, с чийто мъж спи, и е съобщила на списание "Блясък", че това е любимата й книга. Разбирате ме май.

Кокаин:
Стигнахме и до елитарната литература. По-труднодостъпна. Може и да е по-скъпа. В нематериалния смисъл.
Примери няма. Защото преживяването е изцяло индивидуално. За някои тук може да е Кант. За други Пруст. За трети руските класици. Автори и произведения, с които се сдобиваш трудно (в смисъл трудно разшифроваш).
Борбата да ги разбереш е голяма. Кефът неописуем. Абстиненцията безпощадна.
Опасна литература. Силно профилирана. Читателите рискуват да залетят в една посока и повече да не погледнат извън шарените халюцинации на този свят. Тематиката е без значение... но винаги е профилирана, обикновено е написана от няколко гурута по темата. Крайно.

Хероин:
Професионалната литература. В ежедневието и нуждата за професионално развитие все повече и повече читатели нямат време да четат. Или ако имат, го посвещат единствено на професионалната литература. И затварят ума си.
По този начин намаляват творческия си капацитет. Защото разнообразието ражда идеите. Най-опасната литература е именно професионалната. Обещава големи успехи и дава минимални награди. Но най-вече лишава от истинското удоволствие. Бавно, но сигурно убива.
Затова е добре да четем бози. Да четем приказки.
Подходът е индивидуален. Както казват пристрастените, има 12 стъпки към оздравяването. И първата е да осъзнаеш, признаеш и приемеш, че имаш проблем. После можеш да се извиниш на всички книги, които си пренебрегнал докато си бил под влиянието на определен наркотик. И да пробваш да ги прочетеш без да търсиш чуждо мнение за тях.