Моето водещо емоционално състояние - ползи и негативи

Знам, че съм писала вече за себе си, но ние нали това правим тук - поне аз - откровени сме в изразяването на себе си, на нашите гледни точки за света, хората и себе си. В предишното си есе се сравних с мелодия - тя е всякаква - отговаря на променливото ми настроение. Бих добавила и стихия - огън, когато всичко в мен бушува, протестирайки срещу несправедливостта или изгаряйки в любовен плам; потоп - понякога се изненадвам колко думи мога да излея върху вас, когато знам че съм права, когато отстоявам своето; вятър - леко носещ се по течението, минавайки, уж безцелно, през всички улички, гори и хора, но винаги стремящ се към заветната цел. Но тези думи описват всички мои емоционални състояния - толкова много и толкова бързо менящи се, че някак трудно бих очертала водещото. А може би за всеки е сравнително по-трудно да заговори за себе си - ако е за някой друг - веднага. Когато правих тест за темперамент (сангвиничен, холеричен, флегматичен, меланхоличен), половината качества, описващи всеки поотделно, бяха за сангвиничен и холеричен тип - по равно. Като се замисля, радостта от живота, леснотата, с която забравям за дребните проблеми и пречки, вечно дежурната усмивка - всяка сутрин, при вида на познат човек (било и продавачката в магазина, в който съм пазарувала миналата вечер), при ново запознанство, истеричният смях при някой виц, самата ми вътрешна нагласа, стремяща се към хармония - с природата, с хората - бих казала категорично, че задоволство и щастие е ежедневното ми емоционално състояние. Но ако някой по някакъв начин се опита да обиди мен, приятелите ми, или дори някой неоправдан минувач, да му мисли - такъв гняв се изсипва върху него, такава избухливост, че понякога (но винаги след избухването), се прибирам вкъщи и рев, рев до скъсване. Понятие нямам откъде се поражда у мен този надигащ се вулкан. Понякога за нечие минимално повишаване на тон или при участие в някакъв спор, или дискусия - толкова навътре приемам ситуацията и се вълнувам, че не усещам кога гласът ми се извисява над всички други и залива, залива със защитаващи думи и примери. Някакъв дуализъм усещам при втори прочит на написаното, но тези двете - радост и гняв - на пръв поглед толкова несъответстващи и конфликтни едно с друго, са моите водещи емоционални състояния. Освен, ако мога да кажа, че променливото ми настроение се води за водещо емоционално състояние.

Всяко нещо в живота има и положителни, и отрицателни качества. Ще си кажете: „Каква негативност виждаш в радостта?" Наистина по-зареждащо с положителна енергия от искрената усмивка и ясно изразеното щастие у човек няма, но тогава сериозността у даден човек отива на кино. Човек си мисли: „А, тя е готина, усмихната, забавна - винаги е хубаво да прекарвам времето си с нея, но когато нещата „загрубеят” и трябва да се върши сериозна работа, предпочитам да се доверя на тихата, но дълбока вода - тя не говори много-много и не обича чак толкова да обикаля кръчми и барове, но е сериозна и на нея може да се разчита, а с пърхащия, свободно шаващ електрон ще си разправяме смешки след като си свършим работата. „Колкото и да ви уверявам, че ведрата ми усмивка не пречи на борбената ми натура, която е готова да защити правдата, едва ли ще ми повярвате, а и е трудно да изграждаш мнение за себе си пред хора, подвластни на първото впечатление. Може би са прави - не само, че не свалям розовите очила от очите си (при което съм в състояние да разбера причината на някой убиец за деянието му), ами, за разнообразие, си слагам шарените, които пречупват призмата на хиляди квадратчета, показващи всяка отделна гледна точка. Навярно това е ползата от радостния ми, хармоничен поглед към света - мога да намеря общ език с всеки и за всичко, мога да избърша сълзите на приятелите си и мога хедонистично да попивам удовлетворение, дори от погалване на някое улично куче. Как казваха хората - „Спри за миг и помириши розите.” Е, аз се спирам. Освен ако вече не съм вкопчена в бясната прегръдка на яда. Почти излишно е да казвам колко негативи произлизат от него. Като започнем с някое неволно нараняване на приятел, родител, минем през лошото впечатление, което създавам у околните на моменти, както и раждането на някои неприятели и стигнем до ненужните нерви, които похабявам и отвратителното съжаление и самосъжаление след бурята. Единствената полза, която откривам е, че в някои определени случаи, някои хора си заслужават яростта ми - истината боли, но лъжата боли два пъти повече. А може би тази парадоксална дуалистичност се разбира по някакъв начин. Колкото и да съм понесена по розовото течение и на пръв поглед несериозна, толкова и не бих понесла да се подиграят с мен или да не ми се чуе становището, което все пак може да се окаже вярно. Може би тези двете ще се окажат доведени сестрици и биха си помогнали една на друга. Гневът все пак ми помага донякъде да възприема сериозно нещата и да защитавам, и да се боря за правдата. Но все пак трябва да открия баланса между двете, а не да избухвам за щяло и нещяло. Може би радостта тогава пък ми подава ръка. Но въпреки това съм изпускала аромата на някои рози, и то красиви рози. А колко дяволски трудно е понякога да уцелиш точния момент - в който да избухнеш на правилното място и в който хармоничното отношение да надвие гнева, който понякога разрушава розовия ми свят и шарените пречупвания започват да се сливат, което носи тъга. Хубавото в моя случай, което предполагам идва от сангвиничния тип, е че лошото настроение и ядът ми минават лесно. Жалкото е, че не при всеки е по този начин и някой свръхчувствителен човек няма да разбере моето неразбиране защо толкова се е обидил и докога ще продължава да бъде обиден. А за тази обида е виновен гневът. Наистина жалко, защото човек не би могъл да живее сам за себе си и определено не трябва да забравя, че не всички реагират като него и не всички биха приели неговото мнение. Поне е добре, че шарените пречупвания все пак, все някога (дано не винаги е късно), възвръщат старата си форма, която определено не е слята и размазана.

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Ще изяде ли мишката книжката?

Човекът изгаряше от нетърпение да посрещне двадесет и първият век. Жадуваше да вкуси от новото, от бъдещето, мечтаеше да направи следващата стъпка в технологичното си развитие, опияняваше се при мисълта за модернизирането на живота му, което новото време ще донесе. И когато това стана, когато към двадесет прибавихме още едно, когато направихме смела стъпка и от един познат свят преминахме в друг - съвсем нов, когато разбрахме какви са правилата в него се оказа, че въпреки всички положителни знаци, в уравнението има и доста на брой минуси. Оказа се, че много от нещата, които толкова много сме ценяли в миналия век, в този имат своите модерни заместители. Или просто не важат...
За българската държава обаче, този преход от едното към другото времево пространство се оказа не просто стъпка, а цял поход. Поход започнал още през далечната 1989 година, най-вероятно незавършен и до днес. Повече от двадесет години изкачване и спускане, подменяне и заменяне на комунизма - с демокрация, повече от двадесет години усвояване на новото време. Изобщо - скока от ХХ към ХХI се оказа изключително сложен процес в България, процес, на който ние сами дадохме гръмкото име "Преходът". Преходът, по време на който твърде малко новости се усвоиха, прекалено много от старото си остана, а нещата, които научихме бяха повече негативни и вредни, отколкото позитивни и полезни. Ако погледнем към по-развитите европейски страни, ще видим, че при тях скокът беше само и единствено устремен напред, а не като тукашното колебание - две стъпки напред, една назад. Ще видим, че при тях остарялото и ненужното се изкорени (докато тук остана), а от новото време се подбра почти само качественото (което в повечето случаи липсваше при нас). Една от най-големите загуби, която новият свят донесе, може би най-тежкия удар след масовите екологични катастрофи е фактът, че с премахването на стоманените завеси, с навлизането на техниката, развитието на телевизията, видеоигрите, интернет и останалите глезотийки, книгите и литературата останаха някак на заден фон за човека. Поне за българския човек, за българския младеж...
2010-та година сме. Новите технологии са ни сграбчили здраво за гърлото и не ни пускат. Най-вероятно и няма да ни пуснат. В джобчето на всяко първолаче не дрънкат семки и бомбонки, а мобилни "телефонки". И вместо да се учи да срича по буквара, упорито се учи как да пише SMS-и с два пръста. Но мобилните телефони съвсем не са най-голямата заплаха. Истината е, че българският младеж пуска все по-дълги корени пред монитора, а книгите остават просто едно досадно задължение заради часовете по литература. Ясно е като бял ден, че българското образование в момента е под всякаква критика. Ясно е, че учениците са в час само тялом, че по цял ден се "учат", а накрая нищо не знаят. Училището вместо да ги провокира и подтиква да търсят науката, да се развиват и да четат книги, ги отегчава и тласка към пилеене на свободното време в компютърния свят. Където облагодетелстване няма, а само оглупяване, зомбиране и обездушаване. Въпросът, който трябва да си зададат управляващите, имащите власт, способните да промнят това е "Ще изяде ли мишката книжката?". Ако нещата вървят в същата посока, със същите темпове - о, да - ще я изяде и нищо няма да остане от нея. Само ще може да се чете за нея в интернет. Или пък след време ще направят някоя малоумна компютърна игра за нея. Днес "мишката" представлява огромна заплаха за културното развитие на младото българско поколение. Все по-често домашните библиотеки се заменят с компютърни бюра, а приказния, магически свят на книгите с 3D филми и компютърни игри. "Мишката" не е просто компютърната мишка, а и мишката на духовното унищожение и умственото оскотяване. Тя е по-опасна и от слабата образователна система, от лошите учебници и некачествената телевизия. Днес мишката е най-големият враг на будния ум. Докато тя царува, книжките остават забравени по полуизгнилите библиотекарски лавици, превръщат се от прозорец към знанието и културата, от прозорец към един различен свят - в безполезна, нацапана с мастило хартия. Предмет, към който никой скучаещ младеж не би посегнал. Защо да го прави като може просто да цъкне два пъти с мишката и да се отдаде на няколкочасово стреляне по зомбита или също толкова продължително (но не по-малко безплодно) чатене със случайни непознати. След края и на двете от тях няма да остане нищо в главата на младият, след два дни най-вероятно няма и да си спомня за тях. Часовете ще останат просто загубени, без дори да му донесат наслада или каквато и да е полза. Но такава е реалността - в българския дом книги може да няма, но компютър - задължително. Не е ясно дали времето ни принуждава или сами си налагаме хомота на олигофренията. Може една книга да не си прочел през живота си, но няма как да не си си свалил от интернет и изгледал екранизациите на най-известните романи. И докато библиотеките се помещават в сумрачни мухлясали мазета и се посещават от неколцина, то интернет доставчиците и компютърните магазини винаги са "напълнени до пръсване" с клиенти... Нека не оставаме с погрешно впечатление за компютрите. Те не са зли машини, дошли от бъдещето за да ни унищожат. Просто са като нож с две остриета. Едното е толкова полезно за нас, че без него съвременния ни живот е немислим. То спасява животи, помага на хората да живеят по-лесно, прави много повече неща достъпни и възможни за нас. Ако не бяха компютрите, никога нямаше да изпратим толкова сателити и ракети в космоса, нямаше да можем да предвиждаме ураганите, земетресенията и цунамитата, нямаше да можем толкова лесно да се свързваме един с друг и да имаме бърз достъп до неограниченото количество информация в Интернет. Компютъра е нож с две остриета. Едното - безкрайно полезно, а другото - също толкова вредно. Сами сме си виновни, че винаги се порязваме на второто. А вместо да превържем раната, просто продължаваме безцелното си лутане във виртуалния свят. Докато не се инфектира с някой "вирус"...
Горчивата равносметка е, че целият ни съвременен свят е погълнат от "мишката", а "книжката" вече е почти напълно заменена от първата, натикана в кашони от кроасани, забутана и забравена някъде по мрачните тавански стаички или мухлясалите мазета. Все места, обитавани свободно от нашите приятели - гризачите. Места, от които ако не я измъкнем в най-кратки срокове, мишката ще я изяде без да се замисли. Буквално...
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)