Моето водещо емоционално състояние - ползи и негативи

Знам, че съм писала вече за себе си, но ние нали това правим тук - поне аз - откровени сме в изразяването на себе си, на нашите гледни точки за света, хората и себе си. В предишното си есе се сравних с мелодия - тя е всякаква - отговаря на променливото ми настроение. Бих добавила и стихия - огън, когато всичко в мен бушува, протестирайки срещу несправедливостта или изгаряйки в любовен плам; потоп - понякога се изненадвам колко думи мога да излея върху вас, когато знам че съм права, когато отстоявам своето; вятър - леко носещ се по течението, минавайки, уж безцелно, през всички улички, гори и хора, но винаги стремящ се към заветната цел. Но тези думи описват всички мои емоционални състояния - толкова много и толкова бързо менящи се, че някак трудно бих очертала водещото. А може би за всеки е сравнително по-трудно да заговори за себе си - ако е за някой друг - веднага. Когато правих тест за темперамент (сангвиничен, холеричен, флегматичен, меланхоличен), половината качества, описващи всеки поотделно, бяха за сангвиничен и холеричен тип - по равно. Като се замисля, радостта от живота, леснотата, с която забравям за дребните проблеми и пречки, вечно дежурната усмивка - всяка сутрин, при вида на познат човек (било и продавачката в магазина, в който съм пазарувала миналата вечер), при ново запознанство, истеричният смях при някой виц, самата ми вътрешна нагласа, стремяща се към хармония - с природата, с хората - бих казала категорично, че задоволство и щастие е ежедневното ми емоционално състояние. Но ако някой по някакъв начин се опита да обиди мен, приятелите ми, или дори някой неоправдан минувач, да му мисли - такъв гняв се изсипва върху него, такава избухливост, че понякога (но винаги след избухването), се прибирам вкъщи и рев, рев до скъсване. Понятие нямам откъде се поражда у мен този надигащ се вулкан. Понякога за нечие минимално повишаване на тон или при участие в някакъв спор, или дискусия - толкова навътре приемам ситуацията и се вълнувам, че не усещам кога гласът ми се извисява над всички други и залива, залива със защитаващи думи и примери. Някакъв дуализъм усещам при втори прочит на написаното, но тези двете - радост и гняв - на пръв поглед толкова несъответстващи и конфликтни едно с друго, са моите водещи емоционални състояния. Освен, ако мога да кажа, че променливото ми настроение се води за водещо емоционално състояние.

Всяко нещо в живота има и положителни, и отрицателни качества. Ще си кажете: „Каква негативност виждаш в радостта?" Наистина по-зареждащо с положителна енергия от искрената усмивка и ясно изразеното щастие у човек няма, но тогава сериозността у даден човек отива на кино. Човек си мисли: „А, тя е готина, усмихната, забавна - винаги е хубаво да прекарвам времето си с нея, но когато нещата „загрубеят” и трябва да се върши сериозна работа, предпочитам да се доверя на тихата, но дълбока вода - тя не говори много-много и не обича чак толкова да обикаля кръчми и барове, но е сериозна и на нея може да се разчита, а с пърхащия, свободно шаващ електрон ще си разправяме смешки след като си свършим работата. „Колкото и да ви уверявам, че ведрата ми усмивка не пречи на борбената ми натура, която е готова да защити правдата, едва ли ще ми повярвате, а и е трудно да изграждаш мнение за себе си пред хора, подвластни на първото впечатление. Може би са прави - не само, че не свалям розовите очила от очите си (при което съм в състояние да разбера причината на някой убиец за деянието му), ами, за разнообразие, си слагам шарените, които пречупват призмата на хиляди квадратчета, показващи всяка отделна гледна точка. Навярно това е ползата от радостния ми, хармоничен поглед към света - мога да намеря общ език с всеки и за всичко, мога да избърша сълзите на приятелите си и мога хедонистично да попивам удовлетворение, дори от погалване на някое улично куче. Как казваха хората - „Спри за миг и помириши розите.” Е, аз се спирам. Освен ако вече не съм вкопчена в бясната прегръдка на яда. Почти излишно е да казвам колко негативи произлизат от него. Като започнем с някое неволно нараняване на приятел, родител, минем през лошото впечатление, което създавам у околните на моменти, както и раждането на някои неприятели и стигнем до ненужните нерви, които похабявам и отвратителното съжаление и самосъжаление след бурята. Единствената полза, която откривам е, че в някои определени случаи, някои хора си заслужават яростта ми - истината боли, но лъжата боли два пъти повече. А може би тази парадоксална дуалистичност се разбира по някакъв начин. Колкото и да съм понесена по розовото течение и на пръв поглед несериозна, толкова и не бих понесла да се подиграят с мен или да не ми се чуе становището, което все пак може да се окаже вярно. Може би тези двете ще се окажат доведени сестрици и биха си помогнали една на друга. Гневът все пак ми помага донякъде да възприема сериозно нещата и да защитавам, и да се боря за правдата. Но все пак трябва да открия баланса между двете, а не да избухвам за щяло и нещяло. Може би радостта тогава пък ми подава ръка. Но въпреки това съм изпускала аромата на някои рози, и то красиви рози. А колко дяволски трудно е понякога да уцелиш точния момент - в който да избухнеш на правилното място и в който хармоничното отношение да надвие гнева, който понякога разрушава розовия ми свят и шарените пречупвания започват да се сливат, което носи тъга. Хубавото в моя случай, което предполагам идва от сангвиничния тип, е че лошото настроение и ядът ми минават лесно. Жалкото е, че не при всеки е по този начин и някой свръхчувствителен човек няма да разбере моето неразбиране защо толкова се е обидил и докога ще продължава да бъде обиден. А за тази обида е виновен гневът. Наистина жалко, защото човек не би могъл да живее сам за себе си и определено не трябва да забравя, че не всички реагират като него и не всички биха приели неговото мнение. Поне е добре, че шарените пречупвания все пак, все някога (дано не винаги е късно), възвръщат старата си форма, която определено не е слята и размазана.

събота, 29 май 2010 г.

Трябваше да ти кажа толкова много неща ...


Трябва да ти кажа толкова неща... Толкова дълго мислих как да го направя. Няма начин да разбереш всичко, което ще напиша, ако не го прочетеш! Така или иначе, не зная дали това ще се случи. Толкова много мисли по теб се блъскат в мен - една цяла различна вселена в деня ми... Понякога е красиво от обич, а понякога много боли! Ти знаеш, животът ми никога не е бил лек, натрупала съм опит с болката - нали вървим ръка за ръка! Не мисля да се оплаквам... или да оплаквам съдбата си! Иска ми се само да напиша това, което е вътре в мен, да зная, че не е било прекалено късно да ти го кажа... Трудно е да намеря подходящите думи. Ако сега ти напиша, че те обичам, няма да е по-различно от "обичам те", казано преди няколко години.. Може би трябва да ти напиша как точно те обичам и ще се опитам да го направя.

Понякога те обичам като дете... сгушена в обятията ти, в онзи миг, когато знам, че няма по-сигурно място на света от твоята прегръдка!

Понякога те обичам като дъждовен облак - с очи, бездънни от сълзи по теб и по това, че може би прекалено късно те срещнах в живота си. И, както облакът напоява напролет земята, за да се разлисти, така и аз понякога те обичам плачейки... за всички неизживени мигове с теб, но пречистена от тези сълзи отново имам надеждата за това, че те има в живота ми.

Понякога те обичам като цвете - извило главица към галещите лъчи на слънцето, жадно за живот и красота! Събрало в себе си цялата гениалност и неповторимост на природата! Цвете съм в ръцете ти и знам, че ти никога не би ме откъснал с егоизъм и самонадеяност!

Понякога те обичам като животинче - малко, диво, ненаучено. Тогава към теб ме води животинският инстинкт, първичният избор, жаждата за сливане и имам чувството, че само ти единствен би ме укротил, би ме накарал да тръгна във вярната посока и би бил до мен - във всичко!

Понякога те обичам като просякиня - в тези моменти ми идва да умра... да ме няма, да не виждам и да не зная нищо за теб! Тогава съм една такава - черногледа и разплакана, подтиснала в себе си всичките свои желания, само за да ти угоди, макар и ти да не осъзнаваш това!

Понякога те обичам като звезда - някъде далеч от теб, недостижима, и само твоят поглед ме открива в нощното небе; загледан в мен, ти дори не можеш да ме видиш ясно, но ме усещаш и знаеш, че съществувам, че трептя за теб, че очаквам погледа ти, за да заблестя още по-ярко от преди...

Понякога те обичам като кръвта - разливам се в мислите ти, по вените ти тичам и достигам до сърцето ти... и с пулса ти прошепвам колко много те обичам!

Понякога те обичам като песен - онази, твоята, любимата, която слушахме двамата и която в повечето случаи слушаме поотделно... Но всеки един акорд чувстваме едновременно... хармония от звуци, бих казала на мисли и чувства в едно!

Но най -много те обичам като Жена - преоткрила себе си в очите ти, намерила пристан в едно ъгълче на сърцето ти, притворила очи в очакване на мигове с теб, загубила много битки, но разбрала, че обичта към теб е единственото спасение на душата и...

Така те обичам, пъстроцветно, малко тъжно, често много весело, заслушана в гласа ти, различна за теб... или може би до болка позната, замечтана или отчаяна, търсеща и можеща, даваща, желаеща... просто като Жена. Защото моето име е Любов! Отдадена на теб, аз знам, че съм най-щастлива на света!

Много неща исках да ти кажа, а се получи може би не това, което исках... Може би силата на моите думи ще е в това, когато се случи да съм с теб, да имам смелостта да изрека всичко това на глас... сгушена там, до сърцето ти!
Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)